Това се случи една красива, студена зимна вечер. Едно момиче, едно от многото, но едно от различните, опитващо се да промени нещо, непримиряващ о се с нещата, които не и харесваха, които определено не бяха малко. Както и да е това момиче се разхождаше из препълнените с хора улици. Някои я гледаха с презрение, други и се усмихваха, трети поглеждаха смирено или може би срамежливо към земята. Всички те изглеждаха толкова различно, а същевременно толкова еднакво. Нима всичките не бяха хора, нима всички те си нямаха проблеми, нима нямаха недостатъци и добри качества. Тя се замисли, че всеки си има история, която би могла да бъде толкова интересна, как всеки имаше какво да каже, на какво да я научи и как тя може би никога няма да разбере за тях. Стана и леко тъжно, като се замисли за всичко това, но все пак тя продължи своята разходка из изпълнения с хора град. Тя не знаеше на къде отива, но нещо я теглеше напред.

Мина час, а може би два, кой знае. Улиците бяха станали почти празни. Беше толкова тихо. Трамваите започнаха да минават все по на рядко. Единствения шум беше на един стар неонов знак, който примигваше от време на време. И изведнъж съвсем на близко се чу, някакъв трясък и още един, и трети и така почти минута. Момичето като цяло не обърна много внимание на това, само го забеляза, но си продължи да ходи. Въпреки, че улиците бяха почти пусти, все пак имаше няколко човека, които бяха останали там. Всички те бързаха на някъде, дали към къщи, дали закъсняваха за среща с някого, нямаше значение. Въпросът беше,че те също не обърнаха внимание на трясъците. Т е всички изглеждаха толкова задълбочени в мислите си, за какво ли обаче бяха те?! Някой може и да се запита, а какво ме интересува това мен, защо някой би се интересувал от това, това си е тяхна работа, е не знам защо я интересуваше и нея. Може би защото се замисли, че хората са сигурни, че не се случва нещо сериозно, защото живееха в едно частично уредено общество, където никой не би се притеснявал, че примерно това е стрелба или нещо такова. Това я натъжи, защото много от тях всъщност тръгваха с тази идея и си казваха, че нищо не може да се промени, защото така са уредени нещата и това е. Това донякъде я дразнеше, защото както казах тя се бореше с всичко, което не и харесваше, а определено социалните норми бяха едно от нещата, които най-малко и харесваха, а хората се бяха отказали от идеята за промяна, те бяха като стадо овце- живееха си живота, но направлявани от някакъв пастир, който казваше на кучетата си накъде  да поведат стадото и овцете вероятно изплашени донякъде или просто объркани ходят накъдето бъдат направлявани и се примиряваха с всичко, което е жалко! След няколко минути размисли по тази тема момичето просто си каза, че в момента, точно в този момент не може да мисли затова и продължи да се разхожда… 

Може би ще бъде продължено