One night

The gentle moonlight was falling upon the lonely willow. The velvet black river was smoothly flowing to it and separating in two armlets. Some light green leafs from the tree were splitting up from the branches and were lulling under the moonlight until they fell into the endless abyss. One of the roots of the tree that was covered with moss was reaching towards the water as though trying to touch it. A lonely boat was swaying in the river. 

They say a broken mirror brings bad luck. In as much as pieces it has broken, you'll have as much as years of bad luck, multiplied by seven. And we all have mirrors in our homes, right? Those mirrors are in fact pieces of a  bigger plates of mirror. So I guess we will live  with bad luck just because of our amour-propre

Мъжът на спирката

Още от малка обичам да слушам историите на други хора. Те са толкова интересни и сякаш просто чакат да бъдат чути от някого. В същност от всеки човек има какво да се научи. Замислих се над поредното клише- "Не съди другите, защото не знаеш през какво са преминали" и наистина е така. Всеки си има лоши и добри дни, а пък за всяко нещо си има причина. И днес ми се ще да разкажа историята на един човек, който срещнах на една спирка, прибирайки се от най-добрата ми приятелка. Въпросният човек така и не се представи, но пък аз мога да го опиша. На пръв поглед изглеждаше като поредният човек смазан от обществото, който се е отчаял от живота и съществуването му е просто една поредица от рутинни действия. Мъжът беше с бяла набола брада, синя шапка, изпито лице, риза, която беше леко разгърдена и с цигара, която беше за него просто поредната запалена цигара, от която той не изпитва никакво удоволствие ами просто пуши по навик. Това беше човекът, който аз видях. Аз се бях изолирала както винаги, слушайки музика и бидейки просто един наблюдател на хората около мен. Бях изморена след поредния учебен ден и заради това реших да седна на пейката на спирката. Седнах до един сак, който предположих е на мъжа. Раздърпаният и мръсен сак беше съвсем леко отворен и от него се подаваше бирена бутилка. Аз се загледах в улицата, по-точно в малките камъчета изграждащи улицата. Някак си те винаги са ми напомняли за обществото. Те просто стоят там и изграждат една улица. И както се бях замислила над простотиите, които се случват около мен, изведнъж мъжът се обърна и тръгна да идва към мен. Аз учтиво си свалих едната слушалка и спрях музиката. В този момент чух познатата почти до болка фраза "Извинете, бихте ли ми помогнали?". Отвърнах, че нямам много пари. И тогава мъжът продължи " Не, нямах в предвид пари. Имате ли билет, с който бихте ми услужили." Преди по-малко от месец се бях загледала в един друг мъж, който беше най-вероятно строител или монтьор, защото носеше куфарче с инструменти и държеше един чук в задния джоб на  панталона си. Може и да греша за професията му, но това няма значение в момента. Важното е, че първото нещо, което направи този човек, когато се качи в рейса беше да вземе портфейла си и от едно отделение да внимателно да извади една жълта диплянка с билети. От нея, той не откъсна билет, ами прелисти няколко вече продупчени билети, докато стигна до неизползван и тогава подаде диплянката на една жена, с молбата тя да му продупчи билета. Този човек ми направи много добро впечатление поради простия факт, че той очевидно не беше много заможен, но въпреки това спазваше правилата и беше почти грижовен с билетите.
И сега да се върнем към човекът, който аз срещнах на спирката. Когато чух молбата му, някак си ми стана приятно и бръкнах в джоба си да видя дали имам някакви стотинки, ако не с билет, то поне с пари за билет да му услужа. Намерих един лев и го подадох на мъжа. Той прие парите и ги прибра в джоба си и ми каза, че иска да ми подари книга и вдигна бирената бутилка от сака си. Разкриха се множество книги, чакани да бъдат прочетени. Мъжът ми каза, че това са книгите на дъщеря му- любовни истории. Зачудих се, защо ги носи, но реших да не го прекъсвам. Той предположи, че аз нямам 20 години и аз кимнах потвърдително. Човекът погледна леко в страни и изтръска цигарата си преди да продължи:
" Знаеш ли, вие младите сте много интересни за наблюдаване. Аз някога имах две деца. Но вече имам само едно. Жалко е, защото на 24 не си живял. Това не е живот дори. Нищо не си живял до, а синът ми стана на 24 и изведнъж почина. Беше гаден наркоман."
Очите му изведнъж придобиха едно странно красиво излъчване. Виждаше се бащината любов и тъгата от смъртта на така обичаното до преди няколко години дете. Същевременно се четеше и една омраза, към наркотиците и наркоманите и може би дори имаше някакво чувство на яд и вина към себе си, защото не е успял да спаси собствената си рожба. Човекът се отърси от мисълта за  починалото си дете, обърна се отново към мен и заяви, че иска да ми подари книга. Аз отвърнах, че няма нужда.
"Мога и вино да ти дам. Имам много вино."- Заяви той и тръгна да взима бирената бутилка.
Аз отново отказах. Видях рейса си, а човекът видя зад него своя рейс и ние се сбогувахме.
В превозното средство се замислих, защо съм отказала книгата. Някак си аз го направих почти механично. Наистина аз не харесвах много, много любовни истории, твърде банални са почти винаги и няма много истина в тях. Винаги има едно преувеличение и се набляга на големите събития и хубави моменти или на драмите, които преживяват двойките. В същност би ми харесала любовна история, в която са показани детайлите, малките неща, които са най-важни и истински. Както и да е. Осъзнах, че не съм приела книгата поради мисълта ми, че може би ще му потрябва после тази книга и аз се отнесох мило с него и му дадох пари, но за жалост повечето хора биха искали нещо в замяна.  Човекът може би не го беше осъзнал, но той ми даде много повече от една книга. Вярно, може би тя би ме научила на нещо, но аз видях истинското лице на този човек, разбрах част от историята му, а това беше най-скъпото, което той можеше да ми подари.

Bullshit. All of this is bullshit. Why do I waste my time with stupid things that make you even blinder for the situation. Everything in this planet is becoming worse by every fucking second. People are dying from hunger and what are we doing now?! Wasting our time and potential with some superficial things- money, expensive clothes. We're measuring everything with money and are forgetting that there's a soul within every body that wants to live. We spent tons of hours in misery. We are weak. We cannot bear a stupid fight with a friend, lover etc. Does it matter? It matters only for our miserable life existence or maybe even not for our whole existence but for some days, then we just forget and even laugh at it after some time has passed. We lose precious time in classes that we shall forget, in watching movies that do not count, in reading fairy tales. I want to do something with my life at last. I want to be strong and stop carrying for all of the daily problems. End.

Impulsion

La vie se moque de toi
Elle te prends dans ses bras
Après elle te jette sous des éclat
Elle te montre tout ses plaisirs
Elle te promet un bon avenir
Et enfin elle te prends tout sa

Музика на душата

Музика на душата е 12-та книга в поредицата на Тери Пратчет света на Диска... Стига ви толкова суха теория и само това пише в Wikipedia. Ето какво се случва в книгата-Сюзан  е на пръв поглед едно почти обикновено момиче, като изключим белия кичур в косата й. В същност тя още от малка е създавала множество проблеми на своите учители, защото тя се движи адски тихо и освен това на моменти има навика за да не привлича внимание и да може да бъде оставена на спокойствие да става невидима. Но не щеш ли един ден или по-скоро една вечер докато си лежи в леглото, младото момиче вижда една мишка, ех тя не e съвсем мишка, тя е малък скелет, облечен с черно наметало и мини коса в ръката си.  Сюзан за дълго време я игнорира, но в един момент не издържа и реши да последва малкото животинче. След кратко летене из измерения с бял кон, тя разбира че живота и е далече от обикновен и че има един от най-странните дядовци на света- самия Смърт. И това далеч не е всичко... След поредните си философски размисли, той просто е изчезнал и се опитва да се самоубие като се напие, но затова е обявен за първокласен пияница...

В същото време в света на Диска се ражда една от най-епичните групи на света. Естествено Тери Пратчет не може да остави бандата без някакъв фентъзи елемент, в случая магически инструменти. Вероятно всеки човек е изпитвал онова чувство, в което музиката просто те обладава, но какво ли би станало ако тя не само ти обладае съзнанието, ами почне и да го контролира. Еми това се случва в книгата Музика на Душата- групата преуспява за броени седмици да изнесе десетки концерти и да има предостатъчно фенове за да им  завидят дори и Металика.

И ако разбира се красивото момиче не се заплете по някакъв начин в историята, особено пък ако не се е запознала с „лидера” Имп, историята просто не би била завършена... А как става това? Сюзан в преследване на своя дядо, се озовава на концерт на прословутата група. 

След него групата и Сюзан са преследвани от  лудите фенове, които са се превърнали буквално в зомбита маниаци и не стига отгоре публиката, те са преследвани и от гилдията на музикантите, които са разярени, че не им е платена такса за легализация на групата. В крайна сметка се случва точно това, за което ни предупреждава Пътната Полиция- главните ни герои карат твърде бързо и невнимателно и затова падат в една пропаст. За щастие или по-скоро както се очаква историята не може да има тъжен край и затова се появява deux de machine в лицето на Смърт, който спасява внучката си и заедно с нея и музикантите и имаме Happy End J