They say a broken mirror brings bad luck. In as much as pieces it has broken, you'll have as much as years of bad luck, multiplied by seven. And we all have mirrors in our homes, right? Those mirrors are in fact pieces of a  bigger plates of mirror. So I guess we will live  with bad luck just because of our amour-propre

Мъжът на спирката

Още от малка обичам да слушам историите на други хора. Те са толкова интересни и сякаш просто чакат да бъдат чути от някого. В същност от всеки човек има какво да се научи. Замислих се над поредното клише- "Не съди другите, защото не знаеш през какво са преминали" и наистина е така. Всеки си има лоши и добри дни, а пък за всяко нещо си има причина. И днес ми се ще да разкажа историята на един човек, който срещнах на една спирка, прибирайки се от най-добрата ми приятелка. Въпросният човек така и не се представи, но пък аз мога да го опиша. На пръв поглед изглеждаше като поредният човек смазан от обществото, който се е отчаял от живота и съществуването му е просто една поредица от рутинни действия. Мъжът беше с бяла набола брада, синя шапка, изпито лице, риза, която беше леко разгърдена и с цигара, която беше за него просто поредната запалена цигара, от която той не изпитва никакво удоволствие ами просто пуши по навик. Това беше човекът, който аз видях. Аз се бях изолирала както винаги, слушайки музика и бидейки просто един наблюдател на хората около мен. Бях изморена след поредния учебен ден и заради това реших да седна на пейката на спирката. Седнах до един сак, който предположих е на мъжа. Раздърпаният и мръсен сак беше съвсем леко отворен и от него се подаваше бирена бутилка. Аз се загледах в улицата, по-точно в малките камъчета изграждащи улицата. Някак си те винаги са ми напомняли за обществото. Те просто стоят там и изграждат една улица. И както се бях замислила над простотиите, които се случват около мен, изведнъж мъжът се обърна и тръгна да идва към мен. Аз учтиво си свалих едната слушалка и спрях музиката. В този момент чух познатата почти до болка фраза "Извинете, бихте ли ми помогнали?". Отвърнах, че нямам много пари. И тогава мъжът продължи " Не, нямах в предвид пари. Имате ли билет, с който бихте ми услужили." Преди по-малко от месец се бях загледала в един друг мъж, който беше най-вероятно строител или монтьор, защото носеше куфарче с инструменти и държеше един чук в задния джоб на  панталона си. Може и да греша за професията му, но това няма значение в момента. Важното е, че първото нещо, което направи този човек, когато се качи в рейса беше да вземе портфейла си и от едно отделение да внимателно да извади една жълта диплянка с билети. От нея, той не откъсна билет, ами прелисти няколко вече продупчени билети, докато стигна до неизползван и тогава подаде диплянката на една жена, с молбата тя да му продупчи билета. Този човек ми направи много добро впечатление поради простия факт, че той очевидно не беше много заможен, но въпреки това спазваше правилата и беше почти грижовен с билетите.
И сега да се върнем към човекът, който аз срещнах на спирката. Когато чух молбата му, някак си ми стана приятно и бръкнах в джоба си да видя дали имам някакви стотинки, ако не с билет, то поне с пари за билет да му услужа. Намерих един лев и го подадох на мъжа. Той прие парите и ги прибра в джоба си и ми каза, че иска да ми подари книга и вдигна бирената бутилка от сака си. Разкриха се множество книги, чакани да бъдат прочетени. Мъжът ми каза, че това са книгите на дъщеря му- любовни истории. Зачудих се, защо ги носи, но реших да не го прекъсвам. Той предположи, че аз нямам 20 години и аз кимнах потвърдително. Човекът погледна леко в страни и изтръска цигарата си преди да продължи:
" Знаеш ли, вие младите сте много интересни за наблюдаване. Аз някога имах две деца. Но вече имам само едно. Жалко е, защото на 24 не си живял. Това не е живот дори. Нищо не си живял до, а синът ми стана на 24 и изведнъж почина. Беше гаден наркоман."
Очите му изведнъж придобиха едно странно красиво излъчване. Виждаше се бащината любов и тъгата от смъртта на така обичаното до преди няколко години дете. Същевременно се четеше и една омраза, към наркотиците и наркоманите и може би дори имаше някакво чувство на яд и вина към себе си, защото не е успял да спаси собствената си рожба. Човекът се отърси от мисълта за  починалото си дете, обърна се отново към мен и заяви, че иска да ми подари книга. Аз отвърнах, че няма нужда.
"Мога и вино да ти дам. Имам много вино."- Заяви той и тръгна да взима бирената бутилка.
Аз отново отказах. Видях рейса си, а човекът видя зад него своя рейс и ние се сбогувахме.
В превозното средство се замислих, защо съм отказала книгата. Някак си аз го направих почти механично. Наистина аз не харесвах много, много любовни истории, твърде банални са почти винаги и няма много истина в тях. Винаги има едно преувеличение и се набляга на големите събития и хубави моменти или на драмите, които преживяват двойките. В същност би ми харесала любовна история, в която са показани детайлите, малките неща, които са най-важни и истински. Както и да е. Осъзнах, че не съм приела книгата поради мисълта ми, че може би ще му потрябва после тази книга и аз се отнесох мило с него и му дадох пари, но за жалост повечето хора биха искали нещо в замяна.  Човекът може би не го беше осъзнал, но той ми даде много повече от една книга. Вярно, може би тя би ме научила на нещо, но аз видях истинското лице на този човек, разбрах част от историята му, а това беше най-скъпото, което той можеше да ми подари.