Една нощ...

Черното небе беше обсипано с милиарди блещукащи звезди. От него се спускаха бавно в прелестен танц снежинки. Всяка от тях се завърташе безброй много пъти преди да се слее с дебелия бял килим и да се загуби. Спрях и си протегнах ръката. Върху нея паднаха няколко снежинки за по-малко от секунда. Преди да се разтопят, аз успях да се насладя на невероятната им красота и неповторимост. Реших да продължа и да навляза по-дълбоко в тъмата на гората. Под краката ми снегът хрупаше и запазваше формата на краката ми, нарушавайки перфектния снежен килим. Беше късно, почти се зазоряваше, аз бях излязла след поредния ми спор с родителите ми.Върнах се в настоящето и осъзнах колко красиви всъщност са нещата, които ни заобикалят и ми стана гадно, че човек трябва да изгуби твърде много, за да може да се зарадва дори и от най-малките неща.. Изведнъж усетих една малка, но пълна с надежда и чиста радост, усмивка да се прокрадва по лицето ми. Осъзнах колко е хубаво да се радваш и на дреболиите, защото в най-трудните моменти те са нещото, което ни крепи живи. Осъзнах, колко са хубави нещата, които ме заобикалят. Затова реших просто да се наслаждавам на тишината и спокойствието. . Извесно време ходих без посока, без представа за времето, нито идея за кога ще се прибера.Знаех само и единствено, че исках да съм колкото се може по-далече от вкъщи и от всичко...